Ние новинарите бързаме. Стараем се първи да хванем новината и първи да ви я поднесем. Особено в електронните медии тя се превърна в един от водещите критерии за професионализъм. Вече с един преносим компютър и сателитен телефон можем да предаваме на живо картина от бомбардировка в покрайнините на афганистанския град Кандахар или думите на близките на обезглавен мъж от Шуменско.
Трябва ли винаги да сме толкова бързи?
И точно тук започва тънката нишка между свободата на изразяване на мнение и новинарската отговорност. Трябва ли да насочим микрофон към хора, които изказват непроверени и недоказани факти в името на свободното изразяване на мнение?
Последният пример е от събота. Намерен е обезглавен труп на мъж в центъра на град Велики Преслав. В първите минути на трагедията брат му казва, че жестокото убийство е на етническа основа. След 2 минути новината за етнически сблъсък, макар и между двама, вече излезе извън страната. По-късно се оказа, че в убийството няма нищо етническо, но преди това в интернет се появиха призиви за мъст на етническа основа. В случая националността на убития или на убиеца не е важна. Опасността се крие в изразяването на мнения, съдържащи непроверени данни, които не могат да се омаловажат като част от рутинна дописка. Ако някъде емоцията в новината се посрещне пак с емоция, това вече е опасно.
Всеки трябва да има право на свободен израз на мисълта, бърза или бавна, но там, където обществото ще го приеме само като свободно мнение, а не като нещо друго.
в. "Нов живот"
13102009