Ние новинарите бързаме. Стараем се първи да хванем новината и първи да ви я поднесем. Особено в електронните медии тя се превърна в един от водещите критерии за професионализъм. Вече с един преносим компютър и сателитен телефон можем да предаваме на живо картина от бомбардировка в покрайнините на афганистанския град Кандахар или думите на близките на обезглавен мъж от Шуменско.
Трябва ли винаги да сме толкова бързи?
Скоростта, която използваме при поднасяне на информацията до милиони зрители, слушатели и читатели, прави грешките неизбежни. В повечето случаи те не са плод от нашата работа, а идват от обекта на новината. Насочваме камерата и микрофона към хора, превърнали се в част от дадения новинарския пъзел. Предоставяме им свободно трибуната пред милионна аудитория, без да налагаме цензура. Това е свободата!И точно тук започва тънката нишка между свободата на изразяване на мнение и новинарската отговорност. Трябва ли да насочим микрофон към хора, които изказват непроверени и недоказани факти в името на свободното изразяване на мнение?
Последният пример е от събота. Намерен е обезглавен труп на мъж в центъра на град Велики Преслав. В първите минути на трагедията брат му казва, че жестокото убийство е на етническа основа. След 2 минути новината за етнически сблъсък, макар и между двама, вече излезе извън страната. По-късно се оказа, че в убийството няма нищо етническо, но преди това в интернет се появиха призиви за мъст на етническа основа. В случая националността на убития или на убиеца не е важна. Опасността се крие в изразяването на мнения, съдържащи непроверени данни, които не могат да се омаловажат като част от рутинна дописка. Ако някъде емоцията в новината се посрещне пак с емоция, това вече е опасно.
Всеки трябва да има право на свободен израз на мисълта, бърза или бавна, но там, където обществото ще го приеме само като свободно мнение, а не като нещо друго.
в. "Нов живот"
13102009
