В държавните и в божиите дела не бива да се бърка, казва Сюлейман Сюлейман
Интервюто взе
Нахит ДОГУ
Държавна агенция "Архиви" издаде сборник от 900 документа, които разкриват строго пазени тайни за възродителния процес. Те са събрани в два тома. Сред документите има редица секретни стенограми от заседания на МВР, на които се обсъжда как да бъде потушено нарастващото напрежение в смесените райони.
По време на Световното първенство в Мелбърн през 1986 г. световноизвестният шампион по вдигане на тежести Наим Сюлейманов емигрира в Турция. Протестирайки срещу асимилационната кампания семейството му обаче остана в България.
Между документите в сборника се намира и секретен протокол, разкриващ плана за изгонването на семейството на избягалия Сюлейманоглу.
"Разбрахме се да се натовари един другар под ръководството на окръжния началник на Кърджали и без много шум да му се дадат 3 дена да си приготви багажа семейството. През това време да се уредят паспортите и документите им. Обезателно трябва да се вземат заявления, че те искат да се изселят. Да им се даде един камион от съвета или от окръжното управление и направо на границата на Капитан Андреево да ги стоварят. Те са: баща, майка, двама братя, една снаха."
Днес бащата на щангиста Наим Сюлейманоглу, 61-годишният Сюлейман Али Сюлейман живее в Момчилград.
- За пръв път откъде чухте, че Наим е избягал?
- Научих след 20 дена. Работех в мината и един ден на връщане от работа колега ми каза, че сънът ми е емигрирал в Турция. Веднага отидох при началника на МВР в града. Казах им, че цялата отговорност носят те. В началото казаха, че няма такова нещо. Отричаха за бягството му, но аз им казах, че всички знаят за случилото се. Без много желание накрая приеха. Отговорих им, че те знаят много по-добре от мен къде е отишъл и им поставих условие – или да докарат Наим при мен, или аз да отида при него. Това ги смути. Казаха ми да не споделям с никой и ако имам нужда от нещо, да им се обадя. Мога да кажа, че се отнесоха с мен добре.
- Сънът ви емигрира през 1986 г., а вие бяхте изгонен през 1988 г. През две години успяхте ли да говорите с Наим поне по телефона?
- Не можахме да обелим и думичка. Но през 1988 г. един журналист ми звънна. Аз бях в болницата, бях си наранил пръстите в мината. Май тогава всичко беше приготвено за нашето изселване.
Кметът на Момчилград ми звънна и каза да взема синовете си и да отида при него. Отговорих му как ще стане това, когато малкият ми син е заминал преди 3 дни в казармата, големия безтуй си е в казармата, а Наим знаете къде е. Отидох в кметството. Там при кмета ме чакаше и един служител от Министерството на външните работи. Той е донесъл нашите задгранични паспорти. Даже незнаех за какво ме викат, но после разбрах за какво иде реч.
Малкият ми син беше се оженил току-що. За снаха ми и за малкия ми внук не бяха приготвени паспорти. Осъзнах накъде клонят нещата и им казах, че въпреки всичко, аз ще замина. Казаха засега да се прибера и че после ще дойдат да ни вземат от вкъщи. Но имаше строго напътствие да не споделям с никого. Искаха всичко да остане в тайна. По-късно дойдоха около 200 милиционери, войници и служители на ДС. Ние живеем до стадиона, точно на изхода на Момчилград. Блокираха пътя за Крумовград и Подкова. Затвориха заведенията близо до нашия блок. Целта беше всичко да остане в тайна, не искаха да се вдига шум.
- Как ви изведоха от блока?
- Дойдоха със 7 леки коли. Натовариха покъщнината и директно ни закараха на границата. Вечерта ни настаниха в един хотел близо до Свиленград, не помня името му. На сутринта пресякохме границата през пункта „Капитан Андреево” и вече бяхме в Турция. Наим беше в Анкара и затова веднага потеглихме за там. След две години раздяла за първи път успях да го прегърна.
- Срещнахте се с Наим и известно време живяхте в Турция. По-късно кога се завърнахте в България?
- През 1992 г. Дойдохме на гости. Вече живеем и в България, и в Турция. През зимата сме в Анкара, а лятото в Момчилград. Вече е свободно, всеки може да живее, където си поиска.
- Като погледнете в близкото минало, какво бихте казали. Струваше ли си?
- Струваше или не, държавата извърши тези актове. Може би и тя съжалява, но ако не бяха извършени, щеше да е по-добре според мен. Хората се разпръснаха. Изоставиха си родните огнища и спестеното цял живот. Откъснаха се от корена си. Но ние не сме хората, които ще кажат как да постъпи самата държава. Казват, че не може да се месиш в държавните и в божите дела.
- Според вас подобна история като „възродителния процес” може ли да се повтори?
- Колелото на историята се върти напред. Не мисля, че подобно нещо може да се повтори. Наистина, навремето някои бяха казали, че турците не могат да си вземат имената обратно и че това може да се случи само ако водите на нашата река Върбица потекат обратно. Но, вижте, не бяха прави. Политиката не може да се предвиди.
